Във Виена пристигнаха племенницата й и Пол - нейния приятел с който тя живееше вече седем  години в Нюкясъл. След това заедно  пътуваха  към едно селце на австро-унгарската граница. Брат й беше наел един ван с който щяха да стигнат до мястото. Отиваха там за да намерят част от корените си. Цялото пътешествие беше изчислено с инжинерна точност от него - професионалиста заради който би могъл да гръмне цял един завод, ако той не си свърши работата перфектно. Той беше технологичната издънка във фамилията, а тя артистичната. И въобще май издънка  - не само артистична.
       Минаваха през един доста населен район, а когато къщите са разредиха тя усети че наближават мястото. В това градче беше се родила тяхната прабаба. От години и двамата си приказваха как трябва да отидат до там - за да научат повече подробности за нея. Малкото което знаеха е че се казва Франческа и че в последното десетилетие на по миналия век толкова страстно и всеотдайно се е влюбила в един българин - македонец и харамия, че се е оженила за него и е сменила родното си място с България. Не знаеха той какво е правил там и как са се запознали. Надяваха се да научат  повече.
        Потъналото в сняг и слънце градче ги посрещна с тишина. Опустошената й душа отказваше да се върне в настоящето и да възприеме с емоции и чувства случващото се. Отваряше чекмедженце по чекмедженце в паметта си и там със същата организираност и безпристрастност с която беше подредила пътната си чанта поставяше един след друг спомен след спомен. Може би някога ще ги извади и един по един ще ги изживее. А може би ще се върне тук след време, за да почувства отново тяхната невероятна любов за което сега нямаше сили.
        Църквата се виждаше отдалече и не беше необходимо да я търсят. Влизайки през високата сводеста порта като че ли попаднаха в друг свят. Някой който те не можеха да видят свиреше тихо но ясно някаква мелодия на органа. През витражите на прозорците нахлуваше цветна светлина и образуваше хиляди шарени слънчеви зайчета. Звука на органа като че ли натрошаваше ярката светлина и тя разпадайки се танцуваше. Тя някак си олекна и се почуства като безтелесна. Срещу нея вървеше някой който тя не можеше още добре да различи - светлината беше все още в гръб и го превръщаше в един черен силует. Може би беше изминал миг или два, не разбра, и той се оказа лице в лице срещу нея. От купола на църквата точно в този момент блесна светлина и се спусна на два лъча които огряха лицата им - нейното и неговото. Единственото което виждаше бяха две очи - неговите. Зелени с някакъв невероятен син отенък. Сърцето й изтрещя със сух пукот - като от високоволтова дъга.

 

Който, търси намира - който, чака дочаква !
Ах!

това ах защо е ? .....

"Ах"- (справка от автора на "Ах") - Възклицание, определям го като начало на нова мисъл .... загубила се в зародиш или неродена с две думи неродена мисъл, сиреч - няма такава ! Ха, така !

ябълкеееее това изречение ми дойде сложно и на мен дори , но все пак схванах кой е основния герой и кой има сестра! :)))))))

Ха, ха, ха!!!!
Ами то излезе че съм имала неродена сестра .....сиреч мисъл!

твойте мисли така се блъскат в малкото ти черепче пък и човек като ги умножи по две понякога по четири и лелелееле май много сестри имаш?

Е...ех ! Да , би ама, ядец !
Къде видя мисли в това - Нищо не зная ...!?

и ми въздейства описанието на църквата,в средата нещо ми се разми и ми липсваше една идея-не ме контрирай обаче защото не бих могла да го направя по-добре ,че даже и да ти кажа кое не ми *достигна*;))...Правилно ли разбирам,че въпреки голямата любов,преживяна от твоята героиня,тя някак не може да *смели*друга подобна???;)PP

ама никак не мисли за любов в момента ! Тя мисли за смърт,смърт и само за смърт и нищо друго!

Тя оная с косата никога не закъснява.Ако можеш спри я....

внезапно взе си каквото си искаше и си отиде - нищо не можех да спра!

"Той беше технологичната издънка във фамилията, а тя артистичната. И въобще май издънка - не само артистична".
Ох, тези артистични издънки! Много проблеми създават... или си създават... :))