Няма го! Няма го - крещеше мозъка й!


               Докосваше с пръсти чашата от която той пиеше кафе и усещаше топлината на неговата ръка. Поглеждаше към мястото на масата където сядаше обикновено и срещаше очите му. Вятъра отваряше вратата и тя очакваше да се появи след секунда. Слизаше надолу по стълбите и имаше усещането, че ей сега ще се сблъскат и той ще я прегърне както обикновено правеше. Все още беше заедно с тях - усещаше как страда и не иска да се разделят завинаги. Лягаше си вечер и заплакваше - понякога тихо, а понякога риданията й я давеха от липса на въздух. След това уморено заспиваше. Не сънуваше, а сутрин се събуждаше в шест без петнайсет, за да поведе детето си на училище, отново да отиде на работа, отново да изпълни всекидневния ритуал от задължения които имаше. Насилваше се старателно да отмести в съзнанието си неговото присъствие, за да може да се заеме с тях. Беше дошъл ноември, но това  го знаеше  от календара - вътре в нея времето беше спряло. В тъмните, мрачни и студени утрини  повеждаше сина си по пътеката през гората, която водеше до шосето където двамата чакаха автобуса. Беше страшно - тъмнината на гората и студа усилваха усещането за самота и безнадежност. Тя стискаше зъби и извикваше цялата си смелост, за да преодолее и този ден - до следващия когато отново трябваше да извърши същото и така до безкрай - ден след ден, седмица след седмица, месец след месец...а дали щеше да има година след година?
                На колегите й отначало им беше неловко и не знаеха как точно да се държат, но  се опита да им покаже, че работното  място не трябва да се превръща в мавзолей на нейното нещастие. Продължаваше да работи и живее по утъпканите пътеки, които бяха създали те двамата. Но усещаше несъзнателно, че трябва нещо да промени. Хората около нея я обичаха и се стараеха по всякакъв  начин да й помагат - доколкото им беше възможно. Посъветваха я да отиде на преглед при доктор защото за всички беше явно, че  губи сили все по-вече и по-вече. Вслушваше се в съветите които й даваха защото тя самата не знаеше как да постъпи.
                 Докторката беше доста по-млада от нея, приятна и хубава жена. Докато й разказваше  слушаше внимателно и не се намеси в разказа й. След това каза няколко напътствия и започна да пише рецепти. Тя с ужас установи, че докторката й предписва едни доста силни лекарства, които тя познаваше и гледайки я как пише зелена рецепта след зелена рецепта в нея внезапно избухна гняв. Гняв срещу самата себе си. В началото даже не можеше да определи какво точно е става. Само усещаше как все по-вече и по-вече се бунтува вътрешно. Взе рецептите, благодари и излезе на улицата. Пред погледа й попадна едно кошче за боклук - спря до него и взе ядно да къса рецептите и да ги хвърля вътре. В нея бушуваше смес от гняв, яд и решителност. Тръгна с широка крачка пеша и реши да върви докато се успокои и докато вземе решение. На Орлов мост вече знаеше и си каза - "Имаш сили да се справиш сама със всичко, не ти трябват нито доктори, нито зелени рецепти. Всичко от което се нуждаеш е вътре в теб - в мозъка и душата ти! Ти винаги си успявала и сега можеш!"


следва продължение :))))))

Пиши по-бързо продължението.
Усмихнат ден!

олелеле не мога бързо бе :))) освен това дълго мисля къде да сложа запетайките и къде трябва да има разстояние преди следващия абзац:))))))))

Болка,тъга ,безнадежност!
Но браво на докторката ,че е успяла да стресне героинята и да я накара да се вземе в ръце.Така понякога е нужно някой да ни халоса и да ни накара да се върнем в реалността колкото и страшна да е тя.
Има надежда знам..........

и надеждата помага, но най - много помага силата ни - винаги когато си помислим ето това е края ние имаме още толкова че и повече сили в себе си! :))))

Винаги съм се чудила на нас хората от къде ги вадим тия сили ,когато сме и в най тежко положение.Дори и на предела пак ги намираме в себе си и продължаваме.

аз спрях да се чудя , а винаги когато ми се наложи ги търся и ги намирам тези сили и по този начин ставам все по-силна и по - силна :))))))))

:))

това е хубаво и не е - защото все още до тук са отрицателни емоциите, а е хубаво защото явно съм успяла да ги опиша сравнително добре! :)))))))

Страх , какво ще стане с героинята .

то както го написах тук човек наистина да почне да се страхува - обаче ще има доста докато стигнем края! Този път ще стане малко по-дълъг разказ - дано не ви отегча, но ще направя всичко възможно да е интересно!

точно аз да не съм доволна от такова развитие;)До тук кулминацията със зелените рецепти в коша ме карат да вярвам,че няма житейска ситуация,с която да не можем да се справим,колкото и невъзможно да ни се струва в даден момент.Да,другояче ще бъде,няма да ги има предишните цветове и настроения,но след буря винаги изгрява слънце,нали?И отваряме прозореца да влезе свеж въздух.Предлагам ти помощ-ако имаш проблеми със запетайките и въобще-пунктуацията,насреща съм да ги редактирам,стига да се окаже ,че и аз съм наясно де,защото не съм много сигурна дали мога да бъда последна инстанция,но поне мога да опитам:)))DDD
Продължавай с писането,до тук мисля,че се справяш отлично,има градация на образа-това,което не видях в предния разказ:))PP

хиххих по-ниска съм от тревата,да знаеш;))PPP

нямаш никаква причина да си по-ниска от тревата да знаеш!:)))))) и освен това аз се старая все повече и повече - защото иначе какъв е смисъла да цапаме с драсканици разни блогове или сайтове , а пък да не говорим за хартията , тя става все повече и повече свещенна !:))))))))

много драма бе - на килограм

че ти какво искаш - захарен памук ли?

на клечка бе

както казва един мой познат тия розовите и захаросаните не струват и аз съм съгласна с него :)))))

да така е.Все ни се струва че аха ей сега ще отвори вратата любимият човек и ще си кажем по нещо или просто ще срещнем поглед и ще си продължим по задачите,но уви не става така.С времето започваме да свикваме със липсата и остава само спомена за него

не съм сигурна дали моята героиня е свикнала и дали вече всичко е само спомен - още не съм решила! Но според мен не винаги всичко се превръща в спомен и навик! Тази любов която се опитвам да опиша тук е от този модел дето няма свикване със липсата! :))))))

Във връзка с драмата: то и животът си е една драма! Истинска трагикомедия! Като на къде се завърти колелото и въобще не те пита какво обичаш сладолед, захарен памук или горчиво кафе! Във всички случаи когато животът иска да си поиграе с тебе и да те понаучи на туй- онуй ти поднася с една широка многозъба усмивка едно хууууууууубаво "цариградско на клечка" и после скръдтва ръце, подпрян на някой светофар да ти гледа сера- като как ще реагираш н "онова" на клечката! А това дето прочетох си мирише на 200% натурален истински живот! Пък кой както иска си го нарича- драма, комедия, на клечка, урок, изпитание....все едно е!

може да те взема за съавтор, ако обаче се регнеш тук в блога - иначе не! :)))))

:-))))))))))))))))))) лелеееее! То ша ти обърна драмата на усмивки от старите ленти! Не си 'зимай белята с мене, Стаматова!

аз ще завеждам трагедията а ти комедията - после ще се сменяме:))))))

Когато човек намери в тялото си това което го мори ,лесно ще го изцери.Когато не го намери то лесно ще го умори.

ние обикновено знаем какво ни мори, но е трудно да се намери лек за него. Ако намериш и цяра вече всичко е наред :)))

Ей Ч. Това го е казал Христос.

ами може самия той да се е регнал тук :)))))))

Убеден съм.

:))))))) аз имах съмнения по този въпрос и искам доказателства :))

Нямам,но божа работа.Не е решил...

истината е че разчитах на тебе защото нали ти си мъж и знаеш и можеш повече от мен:))))

много ме ласкаят твойте оценки и започвам да се чувствам неудобно , но всичко което аз самата знам за живота от уроците които съм получила бих го споделила с всеки приятел:)))))