„Хм....възползвайте се и от мен! Това е върха на нахалството! „Шегобиец...виж ти!”

                  Искаше да забрави и тази реплика и него самия. Искаше да изтрие болезнения копнеж, който тя предизвикваше у нея. Но тези очи и тези ръце.....Въобразяваше ли си....или.......? Беше вледенила сърцето си, за да преодолее  липсата на любов в живота си. Ако само за секунда се отпуснеше  подлудяваше от раздиращото желание за обич, милост и състрадание, които единствено любовта можеше да й даде. Сигурност и спокойствие.... тези думи нахълтаха в съзнанието й и отново я разтревожиха. Не трябваше дори да си позволява да мечтае за това. Крехкото равновесие, което беше постигнала можеше да бъде разрушено и да я върне там в началото където беше желанието й за смърт. Да, имаше детето си, но в никакъв случай не трябваше да използва обичта си към него като опора. Не искаше на никаква цена да го превръща в патерица, а да го научи да лети. Не можеше да бъде едновременно и баща и майка за него, но можеше да му даде свобода жертвайки себе си.

                    Вече се беше здрачило когато тя слезе от автобуса и се отправи нагоре по пътеката през гората. Вървеше между боровете с двете тежки торби, които като че ли  бяха станали като продължение на ръцете й. Тук беше най-тъмното място в гората и тя се страхуваше да не падне тъй като имаше много коренища , а светлината беше оскъдна. Спря за секунда да си отдъхне на мястото от където се откриваше красива гледка към езерото и погледна нагоре към небето. То беше тъмно синьо и дълбоко. Първите звезди вече отчетливо грееха, но далечно и отчуждено. Безнадеждно и безмълвно пое отново – оставаше й още малко.

                     „А, не!!! Сега ще види той!!!” Черната кола отново препречваше пътя й. Дойде й някак си спонтанно и отвътре. Засили се и с всичката насъбрала се ярост и без да се замисля се опита да я ритне по гумата. За нейна изненада крака й не стигна въобще до целта. Обувката й се беше заплела яко в един дълъг и провиснал клон на виещата се роза от нейната ограда и тя застина с едния крак нагоре и в двете ръце с торбите. Единственото, което можеше да направи в момента е да стои неподвижно и да се мъчи да запази равновесие. Не й дойде въобще на ума да ги пусне  на земята, за да освободи поне ръцете си. Толкова изненадана беше, че не знаеше как да постъпи. Извика, както й се стори на нея самата пискливо, името на сина си с надеждата той да я чуе и да дойде на помощ. Тишината й се стори непоносима. Толкова мразеше да е безпомощна. Изведнъж усети топлина на гърба си и две ръце които я обгърнаха. Не знаеше какво става до момента, в който чу глас в ухото си:

                       - Няма да Ви се сърдя за нападението над колата ми, но за да Ви освободя ще искам отплата!

                       Не си спомняше да е изпитвала такова облекчение никога през живота си. Отпусна се в ръцете му и заплака. По цялото й тяло се разля  топлина и спокойствие. „Спокойствие и сигурност....” - помисли си тя –  „Спокойствие и сигурност...” – повтори го още един път, а сълзите й се лееха. Сети се да пусне багажа и с крак все още закачен на клонката, се обърна, вдигна лице нагоре и с цялата отприщена вече страст у себе си впи устни в неговите.