Та живеех си аз така - в безвремие, в спокойствие и тишина. Хубаво си беше - никакви чувства. Никакви мисли. Никакви тревоги. Никакви вълнения и най -важното никакви мъчителни виновни въпроси от сорта на - "Ако бях направила така дали би станало иначе?"
                      

                       Тази сутрин обаче си седях и си работех. И изведнъж Живота връхлетя през вратата. Ама така връхлетя, че ми пропука най-новата част от стената, дето още не беше се втърдила достатъчно. Лошото на тези стени е че винаги и всеки ден имат по една нова част, която е крехка и може много лесно да се пропука.
                        Живота безцеремонно нахълта право върху мен. Дори Сивия  беше изненадан.
                       - Здрасти Сив! Добре си се обзавел тука при нея! Хм, даже ти е луксозно! Хахаха...хахаха....хахаахх .... И сега, брат, какво ново при теб? Какво ще ми покажеш?
                       Видях как Сивия се опитваше да уплътни сивото и изглеждаше твърде безпомощен и объркан. Срещу него Живота разливаше искри, музика, танц. Появи се една многоцветна дъга, която ме изпълни с радост. Чувах как стената почва да пука и да се рони и на други места. Живота не спираше и не спираше - променяше формата, цвета си, сменяше един танц с друг. Менеше лицето си, менеше цвета на очите си. Светеше, блестеше, искреше и се топеше за да вземе отново съвсем различна форма. Заливаше ни с удоволствие, радост и любов, смях и веселие.
                        - Ти какво си се наканила? Да мреш ли? - обърна се той към мен. - Я ела първо да си поиграем, да се порадваме, да поживеем ... Знаеш ли колко много неща мога да ти дам? И колко много неща притежавам аз?
                        Внезапно той изтърси пред мен една блестяща купчина. В нея видях страст, приятелство, радост, нега, желания, мечти, блянове, обич, състрадание, милост, покаяние, прошка, любов.
                       - Това което виждаш тук е само една съвсем мъничка част от всичко , което притежавам. Дори вие хората, особено тези, които сте тръгнали подир тоя измамник Сивия, не знаете колко още много неща имам и мога да ви дам! Имам още приключения, пролетни лъчи, сребърни лунни пътеки върху морските вълни, сладка болка, вълнения, топлината от ръката на любим човек, книга с поезия, музиката на огъня, внезапни срещи, целувки и още стотици хиляди и милиони неща....
                       От купчината пред мен бавно и безшумно се изтърколи една мъничка бестяща сълзица. Проследих я бавно с очи, но не можах да разбера как и къде изчезна.
                       Живота беше проследил погледа ми явно защото каза:
                      - Сълзата отиде при най-добрата си приятелка Радостта. Те двете са неразделни. Не могат една без друга. Държат се постоянно за ръце.
                      А аз се уплаших и бързо се скрих зад гърба на Сивия живот. Там се чувствах защитена. Няма Радост, но няма и Сълзи - защото те са неразделни.
                      Сивия направи опит да се уплътни, но не успя. Докато Живота стоеше срещу него той беше безсилен.

самоубиец(защото обез(въз)душаването си е вид самоубийство), щеше да ми се приживее след такова жизнерадостно описание-*променяше формата, цвета си, сменяше един танц с друг*;)))Когато всичко е загубено,остава все пак още бъдещето:)Не случайно Тенекиеният Човек си поисква Сърце,с което да чувства. ...Поне сълзата..;)Без забележки:)

то пък кви забележки можеш да имаш за това "перфектно творение"?:)))))