Стоеше срещу мен и се смееше. Очите му искряха от истинско удоволствие. Смеха се лееше като пролетен поток, който прескача камък след камък, искри и блести окъпан в слънчева светлина. Носи Живота със себе си. Чувах песента му. Чувах и песните на птичките, чувах песента на слънцето, чувах... Разбрах, че чувам Смеха, който е Живота. Смеха танцуваше и пееше, притихваше и после отново засияваше с цялата дъга, носеше се над света. Пое ме със себе си и полетяхме нагоре, нагоре и нагоре - към звездите, към слънцето, към Свободата. Рееше се, държейки ме за ръка над облаците, после се снишаваше и завиваше рязко и пак се смееше. Имаше силна светлина, имаше неземна песен. Чувствах се божествена. Изведнъж усетих как Сърцето ме заболя от Любов.
                        Любовта:
                        - Аз съм и Болка и Щастие.  Аз съм и Смеха. Аз също така съм и Радостта. Аз съм  Топлата майчина прегръдка. Аз съм аромата на обичаната жена. Аз съм Силата на обичания мъж. Аз съм и хляба и виното, което се разлива по устните ти. Аз съм Целувката нежна. Аз съм и Силата на твоето Сърце. Аз съм Живота!!!
                        Усещах как Страха подви опашка и гузно се измъкна. Самотата някак се разля и даже не усетих къде изчезна. Сивия живот отдавна вече го нямаше. Стената ли? Тя се рушеше с гръм и трясък, но това някак вече не ме интересуваше. Аз исках да се смея. Исках да ме боли от Любов. Исках да съм жива и всички да ме виждат. Исках отново всичко, което носеше със себе си Живота. Неговата огромна красива купчина, в която имаше всичко - състрадание, нежност, милувка, топла и силна ръка, очи в които се чете Любов, сълзи... Исках да поема сама нагоре, нагоре и нагоре и някой да ме последва, да ме настигне, да се зареем сред звездите и рамо до рамо да се спуснем отново долу, там при останалите хора.
                          И огъня и водата са страшни стихии. Но е възможно Огъня да заобича Водата, нали?