Живеех си живота. Едни сив ден, след него втори сив ден. После една  сива нощ , а след нея втора...И така...докато един ден не забелязах нещо , което силно ме озадачи. До мен не стоеше сянката ми както е при другите хора. До мен, залепнала плътно беше Самотата. Извиваше се, гънеше се, гърчеше се. Променяше непрекъснато формата си като гол охлюв, но не се отделяше от мен. Все по-силно стискаше крака ми. После се плъзна нагоре към ръката ми. Докато не стигна до сърцето ми. Денем се преструваше на сянка, нощем заставаше срещу мен  и в упор ме гледаше в очите. Ехидно, леко пренебрежително, ясно държеше да ми покаже, че вече съм нейна и на никой друг. Дори Сивия живот се беше отдръпнал в нейно присътвие и стоеше далече. Забелязах и нещо друго. През деня, където и да бях, на работа, на улицата или в магазина, хората около мен говореха или  правеха всичко така като че ли аз не съществувам. Стискаха ръката ми и ме поздравяваха разсеяно и бързаха да споделят или яда или мъката или радостта си, но вече не с мен. Нищо казах си аз - тя ще постои, постои после ще й омръзна и ще се дене някъде другаде, при някой друг. Но не. Не стана така. Нощем беше най-силна и ме притискаше в прегръдката си. Показваше ми едни ужасяващи картини. Мъже и жени, които се радват или плачат, деца които скачат около тях и искат да се потопят в басейна, двама влюбени, които се карат, а после се целуват, огряна от слънцето поляна, която ухае на билки, върху едва наболата трева момиче и момче, които са легнали по гръб, държат се ръка за ръка и наблюдават в унес облаците, които плуват в небето, дори чувах какво си говорят те. Възрастни мъж и жена, мъжът взима в своята ръка ръката на жена си и с уверен и нежен жест събира пръстите й в своята длан притискайки ги леко и с голяма любов показвайки на света, че ето тази жена е моята жена и аз я обичам все още, а може би и по - силно от преди. И така всяка нощ все по ужасяващи картини докато аз не се уморявах от сълзите, които се лееха от очите ми и от спазматичните хълцания и не заспивах изнемощяла в ранната утрин. Ще попитате какво стана със прочутата ми яка, дебела и твърда като камъка, с който беше градена, стена? Тя ставаше все по-здрава и по-здрава. Но зад нея аз вече не бях сама. Бяхме аз и Самотата.