Прочетен: 6599 Коментари: 16 Гласове:
Последна промяна: 27.09.2013 13:12
Ако бях героиня от тъп американски филм сега щяхте да ме видите с голяма кофа сладолед в ръце, седнала на леглото, с голяма лъжица да греба от него и да проливам сълзи. Единствено вярно от горните неща е, че седя. Седя си. Ей така. И си седя. И си мисля как си седя. Точно това си мисля. „Аз седя.” Като изпаднеш в такова положение можеш да седиш много дълго време. Това е нещо като кататония. Седиш и мислиш, че седиш. Интересното е, че нищо не те заболява, нито засърбява. Не че нямаш чувства. Имаш болка. И други чувства имаш. Но те са някъде извън теб. Идва един момент в който почваш да ги наблюдаваш. Като малко дете, което разглежда с интерес новата рокля на съседката. Искаш да я пипнеш , тази нова рокля, да усетиш между пръстите си плата от който е ушита, защото не е достатъчно само да гледаш. Любопитството и желанието ти да докоснеш материята са направо болезнени. И аз исках да взема в ръцете си болката, да я повъртя, да я разгледам от всички страни, да се опитам да разбера защо толкова боли. Искам да знам от какво е направена, дали е мекичка или твърда. Дали ще се разлее, ако я докосна. Струва ми се, че ако ги разбера тези неща ще спре да боли.
Като всяка история и моята има начало. Но още няма край.
Влюбих се. Не, не веднага. Не беше от пръв поглед. Не беше и от втори. Не беше светкавица, която ме е поразила. Повече от една година съм носила някъде вътре в себе си неговите очи. Някъде е била и неговата усмивка. Но аз не съм знаела това. Не съм знаела, че кротостта и добротата от тях се е разляла вътре в мен и е образувала едно дълбоко езеро. Синьо и кристално чисто. Не съм знаела и това, че нежността му е затихналия вулкан в мен, който само привидно спи. Разплаквах го. Усмихвах го. Пеех му моята мантра за любов. Ядосвах го. Досаждах му. Накарах го да танцува с мен. За да го освободя от неговата болка. За да възкръсне. Той беше Огъня на самоунищожението. А аз Водата на живота. За да стопля неговата кръв аз препълних сърцето си с любов, радост, смях, песен, обич, самоотверженост, състрадание и прелях...Изливах потоци, които станаха реки, преливаха бреговете и весело и стремително тичаха през гори, поля, планини, за да стигнат океана, да се влеят в него и да го накарат да завихри огромни вълни със светли, искрящи и танцуващи пръски по върховете си. Любовта е като електричеството.. Не може да се съхранява. Трябва непрекъснато да се отдава.
Радвам се за теб, Рада. Нека ти е! :)
или просто на мен ми е тъжно и пренесох собственото си моментно настроение върху текста...
Рада, къде остана crusader?
Преди време ми е останал спомен, че пътищата ни се пресичаха в неговия блог и там имаше интересни разговори...
Просто се присетих! Приятна вечер!:)
Ели