Човешкото сърце е като пътна чанта. Всеки човек слага различни неща в нея. Има такива , които избират и предварително мислят какво да приготвят. Внимателно я подреждат като най-отгоре слагат това, което ще им е най-необходимо, за да им е под ръка. Другите обаче мяткат небрежно вътре всичко. Без ред и сгъване. Е аз съм от вторите. Понякога търся нещо там , но не мога да го намеря защото и аз не знам какво съм напъхала вътре. Друг път решавам да сложа ред и да изхвърля ненужното, за да не ми тежи. Е, да ама как да се разделя с тази препечена филийка, която ухае на зимна вечер и планински чай. Или да изхвърля онзи аромат на горска ягода, който излъчва неговата обрасла с тридневна брада буза? Ха, а тук намерих кибритче с написана на него дата, онази дата! Огромната портокалово - оранжева луна надвиснала над морския хоризонт в полунощ ? Спомен за очи, които излъчват кротост и доброта? Един започнат, но недовършен списък с обещания? Един път потънал в мъгла, пътувайки по  които се чувстваш като че ли сте само ти и той? Усещането, че внезапно планетата се е обезлюдила и сте останали само двамата и сладкото мълчание на неизказаните въпроси и желания? Е, кажете сега какво да изхвърля? Не мога с нито едно от всичките тези неща да се разделя. Може само малко да се опитам да ги подредя. Но това се оказва, че не е възможно. Става като в  калейдоскоп. Завърташ и да привидно има ред, но е друг и картинката става друга и вместо да подреждаш и да изхвърляш ти започваш да се любуваш на новите цветове, които се образуват и блестят в новата картина. А там се нареждат още неща, нови, с които никак ама никак не можеш да се разделиш. Тръпнещата  болка от непризната любов, о да и танца, танца също, и онази целувка, до нея и другата, само две са, с времето може и да се смачкат под тежестта на другите неща, но трябва да са там. Голото му рамо и ръката с красивите пръсти нарисувани от лъчите на пълната луна в мрака на стаята. По детски момчешкото примигване с очи когато не иска да каже думичката извинявай. 
                                 Ето колко много неща имам аз в чантата си. Значи мога да тръгна вече. Нищо по пътя не може да ме свари неподготвена, нали ?
                                  Ох, не, чакайте! ще сложа и малко непукизъм, самоирония и скептицизъм? Знае ли човек от какво ще има нужда?

*глъчка, пътна чанта, разлъки и надежди

и ситния дъждец пропръскал, и Слънце над ветреца...*Не изхвърляй нищо,само завъртай калейдоскопа:) *Нищо по пътя не може да ме свари неподготвена, нали ?
*-твърдо *нье*)))...Ха бръкни сега за самоиронията,дано не си я навряла на дъното))Една препечена филийка трябва да има във всяка чанта,все едно какъв аромат носи))Тежка ти е торбата,но дай боже всекиму) (П)Оздравления!;)

чакай бе момеееее не сме стигнали до разлъките! Що урочасваш нещата така!!! :)))) За самоиронията не бери грижа аз я натиквам надолу в багажа пък тя се измъква и все отгоре стои!:)))))))

Много силно и кондензирано е това, което си написала. Силно e и те хваща за гърлото.
Няма да изхвърляш, ще си ги носиш винаги в чантата.
Много ми хареса, Рада. Да си ми жива и здрава!!

ами защото ме владее*скептицизмът*,аз него все натиквам надолу,а в следващия миг той нахално се хили отгоре;))

ей тая тука елеронията преди време ме "обвини" че употребявам прекалено много думи като разказвам нещо та искам да наблегна на твоето определение "кондензирано" , а тя вече да си прави сметката:))))) Такива неща като горе описаните никой даже и пистолет да опре в тила ми не може да ме накара да ги изхвърля защото именно те ме пазят от студа и вълците през зимата:)))) А ти като си дойдеш пак в София специално ще те почерпя за хубавите неща и пожелания които винаги получавам от теб:))))))

брях бе тоя скептицизъм!!! Я му духни под опашката поне за малко, че да се порееш заедно с мен в облаците - знаеш ли колко са хубави на седмото небе :)))))))))