- Ако съм направило нещо лошо искам да се извиня – тихо въздъхна Малкото Облаче което идваше от изгрева. Седеше сам-самичко в най – отдалечения ъгъл на Седмото небе. Продължаваше да държи в ръцете си ЛЮБОВТА и тайно се надяваше тя отново да заискри. Да си върне онези красиви и бляскави цветове, онази радостна светлина, която огряваше наоколо и правеше всичко да изглежда празнично.

                            - Дали не съм загубило нещо? – запита се то.

                            - Загубило, загубило си...ОБИЧТА! – профуча Синьото пролетно небе, което днес незнайно защо изглеждаше гръмотевично и светкавично. Докато го каза и вече го нямаше, а Малкото Облаче което идваше от изгрева искаше да пита какво означава това. Стисна внимателно и нежно ЛЮБОВТА и реши да тръгне на път, за да намери отговорите на хилядите въпроси, които един след друг и даже един през друг напираха и напираха...а отговори нямаше. Пчелата която се събуждаше първа кацна наблизо. Жужеше, както се стори на Малкото Облаче, тихо и успокоително.

                            - Госпожо Пчела може ли да Ви попитам нещо? – Малкото Облаче винаги беше учтиво.

                            Пчелата която се събуждаше първа го погледна изкосо, почеса с едното си задно краче главата и каза:

                            - Когато ме питат нещо трябва да се почесвам по главата. Така мислите  и знанията ми се подреждат правилно. А сега питай. Готова съм.

                            - Ето вижте, госпожо Пчела – Малкото Облаче протегна напред ръце – имам си ЛЮБОВТА. До скоро тя блестеше и искреше, гореше, топлеше и разпръскваше ослепително красива светлина навсякъде. Сега изглежда помръкнала и тъжна. Знаете ли защо е така?

                             Пчелата която се събуждаше първа отново се почеса по главата с другото си задно краче. Въпроса явно беше труден.

                             - Липсва нещо – каза тя замислено.

                             - Знаете ли какво е то? – Малкото Облаче я го погледна с Голямата Надежда в очите си.

                             - Аз не знам. За толкова трудни неща ние винаги питаме Пчелата- Майка. Иди и я питай. Тя обича да й задават въпроси. Много е горда, че знае всички отговори.

                             - Бихте ли ме упътили как да стигна до кошера – помоли Малкото Облаче което идваше от изгрева.

                             - А, виж това мога. Ще летиш три дни направо. Такаааа... днес е вторник...значи вторник, сряда и четвъртък –  броеше тя като, за да не сбърка сметката отмяташе на всеки крак по един ден – в петък ще завиеш косо наляво и ще летиш още един ден, значи ще стане събота. В събота ще видиш една голяма горска Поляна с дъхави цветя и билки. В края на поляната са кошерите. Там вече ще питаш къде е кошера, в който живее Пчелата-Майка.

                              - Благодаря, госпожо Пчела -  каза Малкото Облаче, което винаги беше учтиво.

                              Прегърна ЛЮБОВТА като се надяваше, че със своята топлина ще я запази за по-дълго време. Поне докато намери отговора. Погледна напред, натам накъдето трябваше да полети. Пространството изглеждаше толкова голямо, че то се уплаши.

                              - Страшничко си е да летя само – каза си тихичко, може би за да си вдъхне смелост. – Но искам, с цялото си сърце искам да спася ЛЮБОВТА. Хвана течението на наблизо преминаващия Въздух и полетя. Срещу него се задаваше с голяма скорост един Гръмотевичен Облак. Тези облаци винаги бяха гневни и страшни. Ако не трябваше да спаси ЛЮБОВТА Малкото Облаче веднага щеше да се скрие. Въздушното течение, което той създаде го понесе силно наляво, а то не трябваше да се отклонява. Трябваше да лети все направо. Малкото Облаче което идваше от изгрева стисна още по-силно ЛЮБОВТА и напрегна сили, за да се противопостави на Гръмотевичния. Той се ядоса и в гнева си запрати и една Гръмотевица. Малкото Облаче се разтрепери от страх да не изпусне ЛЮБОВТА  и се сви на още по-мъничко бяло кълбенце, като я покри изцяло. Усети, че тя губи още повече от топлината си и се притесни.  За негов късмет след Гръмотевичния се зададе Розов Залезен Облак. Тези облаци бяха нежни и внимателни, а също така и обичливи и грижовни. Малкото Облаче което идваше от изгрева беше племеник на Розовия Залезен Облак и съвсем основателно се надяваше, че той ще му помогне.

                               - Виждам те, че си закъсало – каза Розовия още преди дори да си отвори устата, за да помоли за помощ. – Хвани ръката ми и само кажи накъде да летя. Къде си тръгнало?

                               Малкото Облаче усети, че ЛЮБОВТА стана малко по-топла, но нямаше време да се замисли защо е така.

                               - Имам си ЛЮБОВ. Искам да я спася защото напоследък тя изглежда много зле. Синьото пролетно небе ми каза, че съм загубило ОБИЧТА. А аз не знам какво значи това и тръгнах да питам. Пчелата която се буди първа ме упъти да питам Пчелата-Майка защото и тя не знаеше.

                               - Ех, Малкия, трудни въпроси задаваш ти. Но ще ти помогна и ще те пазя докато стане петък. От там ще трябва да летиш сам.

                               - Много благодаря! – каза Малкото Облаче, защото винаги беше учтиво. Приюти се в голямата топла длан на Розовия Залезен Облак и се почуства сигурно и спокойно.

                               - Наближаваме, Малък. Приготви се.

                               Малкото Облаче което идваше от изгрева се събуди от гласа на Розовия Залезен Облак и сънено се огледа. Той се спускаше внимателно надолу, за да го остави в края на петъка и в началото на съботата от където то да поеме отново само нататък.

                                - Ако отново имаш нужда от мен се обърни и погледни нагоре. Аз ще те видя и ще дойда.

                                ЛЮБОВТА в ръцете му леко порозовя и се затопли още малко. Но Малкото Облаче бързаше за това благодари и се сбогува с Розовия Залезен като му помаха с ръка.

                                - Сссссссссс...- чу то съвсем наблизо. Звука беше достатъчен, за да се досети, че това е Змията която сменя кожата си.

                                Отскочи уплашено назад и застана по-далече. Всеки знаеше, че когато тя сменя кожата си трябва да се стои далеч.

                                - Сссссссссс... какво носиш...сссссссс...? Дай ми го! Сссссссс...

                                Малкото Облаче се стресна и направи още две крачки назад.

                                - Имам си ЛЮБОВ – каза то. – Но не мога да ти я дам. Ти ме плашиш. Страхувам се от теб. А искам да я спася, защото тя не е добре напоследък.

                                - Сссссссс...всеки...ссссс...който има нещо...сссссссс...ми го дава, защото ...сссссс...се страхува от мен...сссссс...

                                - Аз няма да ти я дам! Това е Моята ЛЮБОВ! И освен това искам да я спася!

                                Сега забеляза, че Змията която сменяше кожата си така се беше увила и усукала и завързала, че можеше спокойно да я прескочи без тя да може да му навреди. Събра всичката си Смелост, прегърна още по-здраво ЛЮБОВТА  и скочи. Сега трябваше да лети само напред, за да завие косо наляво и да лети още един ден, за да стане събота. Разбра, че е събота когато видя две очи - огромни, кръгли, пъстро кафяви и самотни. Много самотни. Самотни колкото и самата Самота не беше. Добри и кротки. Кротки и добри колкото и самите Доброта и Кротост не бяха. Очите на Нещото. Неговото Любимо Нещо. Но с изненада установи, че вижда само очи. Нямаше го малкото мустаче, което свенливо се подаваше изпод листата, нито рошавия му перчем  по който първо го разпознаваше. Имаше само две очи.

                                 Нищо! – каза Малкото Облаче което идваше от изгрева. – Сега по-важно е да спася ЛЮБОВТА.

                                 Огледа се и веднага забеляза в дъното на Поляната с дъхавите цветя и билки кошерите.

                                  - Добър ден, госпожо! – каза то на Пчелата-Майка, защото винаги беше учтиво.

                                  - Добър да е – и моя, и твоя и на всички този ден! – церемониално отвърна тя, защото такава си беше. – Дошъл си да питаш. Знам аз. Питай. Защото знам отговорите на всички въпроси.

                                  Малкото Облаче което идваше от изгрева разказа всичко. И за това как се чувства Неговата ЛЮБОВ, и за Синьото пролетно небе, и за  Пчелата коята ставаше първа, за страшната Змия която сменяше кожата си. За Гръмотевичния и за Розовия Залезен. Разтвори ръцете си и показа и ЛЮБОВТА, която малко беше порозовяла от едната страна и леко беше се затоплила, но все така изглеждаше зле.

                                  - Виж сега – започна тя внушително и се намести, защото на този въпрос не знаеше отговора, а не искаше да си признае – днес нямам време за теб и за това ти препоръчвам да отидеш при Мъдрата Сова с многото спомени. Довиждане и я поздрави от мен.

                                  „Аудиенциите при Кралиците траят кратко и никога не дават отговори на трудните въпроси.” - помисли Малкото Облаче, но беше решено да направи всичко, което трябва, за да спаси ЛЮБОВТА. То знаеше къде да потърси Мъдрата Сова с многото спомени и се запъти натам.

                                  От незапомнени времена Мъдрата Сова стоеше винаги в хралупата на едно и също дърво. Никой не знаеше кое е по – старо – дървото или Мъдрата Сова и никой не помнеше време, в което тях двамата да не ги е имало.

                                   „Дали да почукам или да я повикам?” – запита се Малкото Облаче което идваше от изгрева, когато стигна до дънера и почти изчезна сред клоните на дървото.

                                   - Задай си въпроса Малко Облаче което идва от изгрева.

                                   Гласът на Мъдрата Сова с многото спомени беше леко прегракнал и го стресна, защото дойде някъде от към гърба му.

                                   - Синьото пролетно небе каза че съм загубило ОБИЧТА. А моята ЛЮБОВ  е зле. Кажи ми как да я спася и защо трябва отново да намеря ОБИЧТА?

                                   - ЛЮБОВТА мое Малко Облаче е тази, която свети, блести и искри. Тя залива света със искряща светлина и го прави по-радостен. ОБИЧТА мое Малко Облаче е огъня, който те топли и никога не замръзваш, когато я имаш и през най-самотните и студени зимни вечери. ЛЮБОВТА не може да съществува без ОБИЧТА. За това се е разболяла и не свети като преди. Но за да си възвърнеш ОБИЧТА трябват мили думи, нежно докосване, очи изпълнени с доброта, грижи и мисли изпълнени с ОБИЧ.

                                    Нещо погъделичка крака на Малкото Облаче отдясно. То се наведе и погледна надолу, където видя едно мустаче предпазливо да се показва от листата. После видя очите - огромни, кръгли, пъстро кафяви и самотни. Много самотни. Самотни колкото и самата Самота не беше. Добри и кротки. Кротки и добри колкото и самите Доброта и Кротост не бяха. Това беше неговото ЛЮБИМО Нещо. В този момент усети как ОБИЧ- ЛЮБОВТА започна да се стопля, да искри и да залива света с красота.

Друг прочит на *Малкият принц*,макар и вариация на познатата идея,че*носим отговорност за този,когото сме *опитомили*,интересна постройка,градация със задължителната троичност,с *отвлетки*-Розовия Залезен Облак и змията.И все пак нещо ми липсва...Може би отношението на *ответника*;))Защото кел файда Малкото Облаче през кръв и пот да достига до своите истини,да мисли,че всичко е в ръцете му и зависи само от него,а да я няма двойно задължителната химия и съответно-същото положено усилие.Скоро четох една притча за приятелството,изненадах се ,че и там ставаше въпрос за същото-човекът влиза в рая с най-добрия си приятел-и това е...неговото покорно куче.Значи дали ще влезеш там с *добре направена консерва*или с куче-е все едно-пак си сам и едва ли си отговорен за всичко,ако действията са били едностранни.Поливай,поливай-лято е;)))А написаното е красиво и някак ме връща в детството;)P

дааа...този път няма да се заяждам с тебе, а ще те подкрепя, защото каквито и чувства да имаме, дали ще са приятелство или любов или нещо друго "странно" :)))))) ние трябва да ги храним с действия, с присъствие в живота на "ответника" да се борим със себе си, за да оглаждаме нашите несъвършенства в името на тези чувства:))))) Заради един много близък и обичан мой приятел обичам изпълнението на Шърли Беси на песента "Моят път", заради една приятелка ще обичам едно "малко градче" :)))) заради любимия човек в живота ми ще обичам самата себе си, защото той ме обичаше безусловно и заради един друг приятел един хубав български град ми стана още по-любим и така мога да напиша триста страници, а когато съм сама ще се сещам за всички тези неща и още за един аромат на лято, и за онези ръце и т.н. и именно това е смисъла на живота както казваха едни любими герои от още по-любимия ми филм "Да срещнеш Джо Блек" събирам спомени и аромати, за да ги занеса"там" със себе си когато ми дойде времето:)))))))))

Давай да я срещна тази Мъдра Сова и аз,та да ми *пее * на ушенце,че бая ще има да пее ,та даже ще прегракне от пеене;))

ще летиш три дни направо като стане петък ще свиеш косо в ляво и ще питаш защото до Мъдрата Сова с многото спомени се стига с много питане:))))))))))

освен дето се стига до Цариград?От много питане един облак се превърнал в мутант-с един крак и едно крило-нито можел да стои здраво на земята,нито да лети високо в облаците,ще питам аз преМъдрата Сова кво да го правим такъв осакатен-май само за цирка става:)))

може крак да загубиш, но знание ще получиш:)))) Я ме запознай с тоя мутант!!!