Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.07.2014 11:38 - История от Рая за Ада
Автор: helloworld Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2179 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 22.07.2014 11:40



 

                          Понякога ще поискаш да е понякога. Когато кажеш сега – няма да е сега. Утре ще настъпи вдругиден. Имаш път за вървене. Няма да можеш да тръгнеш. Или ще вървиш, но само в мечтите си. Отвреме навреме ще бъде винаги. Постой и вдишай. Или не, недей да стоиш – тичай. Тичай срещу течението и вълните. Разкъсай платната си и и се задави от вятъра. Корабът ти ще се разбие в подводните скали, за да получиш писмо в бутилка, което една вълна ще положи в ръката ти докато още си в безсъзнание. Пръстите ти ще я стиснат и задържат, за де не успее следващата вълна да върне бутилката отново в морето. Това ще е моето писмо. Писмо написано на ум. Завито на фунийка на ум. Целунато преди да бъде сложено в бутилката, която измислих.  В тази история само целувката и фантазията ще бъдат истински. И една усмивка...Но за нея в друга история. Не сега. Сега ще бъде после. Или утре...Не, не...Сега беше вчера. Сега беше и завчера. И беше отдавна. Колко отдавна? Не мога да измеря времето. А и морето, и вълните и звездите не се интересуват от това наше днес , утре и вчера. Те винаги са там. За да носят една бутилка с едно писмо. Нищо, че са измислени. Не се интересуват и от това – кое е измислено и кое е истинско. И морето и звездите, приливите и отливите, малките рачета в черупките си, надменните водорасли, пясъка с милиардите песъчинки, бялата пяна на вълните, златисто-оранжевите лъчи на слънцето и синьо-сребърните на луната, искрящите, белите и черни камъчета по брега, мидичките с перлени черупки и всички други са заети. Имат си своя собствена работа. Случайно между тях ще попадне и едно писмо. Написано на ум. В една измислена бутилка. И те съвестно ще я отнесат. Къде? Където целувката им посочи. Защото тя решава къде да е това къде. От време на време ще губят посоката и ще се объркват. Защото имат и друга работа. Но това е целувката и трябва да свършат и нейната работа. Защото работата на една целувка никога не трябва да се пренебрегва и трябва да се свършва съвестно. Рачетата ще подхващат бутилката от единия й край и бавно ще я избутват към водораслите. Те ще се увиват около нея и ще я носят дълго, дълго...Докато бялата пяна на вълната не я подхване и занесе до пясъка. А той ще я зъдржи и ще я сложи в твоята ръка. И всички отново ще подхванат своята работа. Защото нищо не се знае – утре може да дойде отнякъде друго писмо и това съвсем ще обърка нещата. Останалото вече е работа на целувката. Тя ще събуди първо вътрешната част на дланта ти. Там където аз сложих любовта и сърцето си. Защото там,  в твоята длан лежи живота ми. Това е най – сигурния сейф. Мястото за мечтите ми. Вътрешната част на дланта ти ще започне да гори и ще те попита – „Къде са твоите мечти?” Тогава ти ще се разбудиш. Бавно. Много бавно. Защото ще те е страх. Мечтите ще те плашат.

                             Но това пак е друга история. Те историите са такива. Като спагетите в чинията ти. Увиват се, усукват се. Плъзгат се една върху друга и така се омотават, че е много трудно да разкажеш една единствена. Колкото и да се стараеш да се придържаш към нея изведнъж виждаш как другата неусетно се е промъкнала и подава крайче. Напират,  защото всички истории най - много искат да бъдат разказвани. И то не по веднъж. Колкото повече една история се разказва толкова по-хубава е значи. Искат да бъдат разказвани, за да станат легенди. Превърнат ли се в легенди стават безсмъртни. Историите също имат мечти.

                              Обърках се. Щото историите напират ли напират. Ей сега една история за болката  безапелационно и арогантно се промъква. Болката дори кокетничи. Примигва и потрепва с мигли. В крайчеца на окото й се появява една сълзица. „Ето вижте ме! Разкажете моята история! Колко  боли! Боли...много боли...! Моята история е най-важна! Защото всички ги боли! Рано или късно всички ги боли! Аз съм най-важната история! Боли ги ама винаги ме пренебрегват! И винаги си мислят, че ще минат този път без болка! Е, няма такова нещо! Винаги боли!”  Благословена да си Болко! Защото без теб няма да има Радост, Болко! Но и тази история ще я оставим за друг път.

                               Сега ще разказвам за докосването. Нали се сещате за Микеланджело. Онази фреска в Сикстинската капела. „Сътворението на Адам”. Господ Бог е на  една милисекунда да вдъхне душа на Адам. С докосване. Когато човек е влюбен иска да докосва защото така човешките ни души се сливат в съвършенство. В една душа. Докосването ни е дадено, за да си вдъхваме душа един на друг. За да се сливаме. За да ставаме божествени. Като този, който ни е създал. Докосването на твоите устни до моите. Дихание.  Твоето в моето. Безтелесност и божественост. Сияние. Душите ни се превръщат в сияние, защото стават една душа. Още една целувка с вкуса на шоколад. Проклятие ли дебне отнякъде? Или целувките безбройни ще бъдат? Ще предизвикват ли радостен смях? Всяко докосване е дамга. Твоята душа жигосва моята, за да си принадлежим. Ето сега историята за смеха дойде. Но нея ще я пуснем, нали? Ще ви я разкажа. Той, смехът, винаги се криеше в пъстрите ти очи. В ъгълчетата. Имаше дни, често, дори много често, когато умората и грижата го покриваха като с пелена. Мъглата на будните нощи покриваше смеха, но аз знаех, че е там. Че той винаги е там. В ъгълчетата, готов да се появи на повърхността. Като гъст и сладък сок от смокиня потича по устните ти когато направя детската си пакост. Смокините са от Рая. Специална доставка за дамгосани души. Много искам, ама много да ви разкажа и за копнежа. Тази история наистина трябва да се разказва всеки път когато става дума за Любов. Без копнеж Любов няма. Ей, Любов не разказвам за теб сега! За теб ще разкажа друг път. Може би по-късно. Преди да напиша писмото. На ум. Да измисля една бутилка, едно море, един пясък и много вълни. Да пусна измислената бутилка по вълните, за да стигне до твоята ръка. Да се сгуши там и да притихне докато ти отвориш очи и видиш – Любовта. Ще я видиш и ще разбереш за нея когато твоите мечти престанат да те плашат. Само тогава когато това се случи. Объркан ли си? Да, така е когато мечтите ти те плашат. А болката стои много близо до страха и чака подходящия момент. Видяхте ли сега? Историята за болката пак опитва да нахълта!  Много е нахална, нали? И дори се е съюзила със страха! Защото той е много силен и могъщ! Овладява душата ни още преди да сме разбрали за Любовта и я управлява заедно с болката. Трябва сега да се върна на копнежа. Защото копнежа е от желанието. Желанието ни да бъдем обичани. Желанието е по-силно от вятъра, който ще те задави. Желанието ще ти даде сили, за да тичаш срещу него и да го победиш. Дори с разкъсани платна. Когато победиш вятъра прилива ще те изхвърли на брега и там ще получиш моето писмо. Писмо с целувка. Защото тя е тази , която побира всичко у себе си. Докосването и копнежа, желанието и смеха. Ето и текста на писмото ми:

 

                                                    Писмо до НЕСЪЩЕСТВУВАЩ

 

                           Страх ме е да ти пиша. Дори и НЕСЪЩЕСТВУВАЩ ти си там някъде...А искам да ти се обадя и да ти кажа, че те обичам. Страх ме е да го призная дори пред себе си. Идеята, че съм се заблудила ме кара да потрепервам и сковава сърцето ми.

               Страх ме е от изгрева...защото няма кого да погаля за събуждане...Страх ме е от залеза... защото няма дишане, което да слушам докато заспивам. Страхувам се да се надявам, че ме обичаш...защото си НЕСЪЩЕСТВУВАЩ...Напразната надежда изпива всекидневно сълзите ми...не мога да плача, но...все още се надявам... . Живота ми е сън...самотен сън... Сънувам ръцете ти. Сънувам очите ти. В съня ми няма живот... Ти си НЕСЪЩЕСТВУВАЩ. Чакам те да дойдеш...боли ме...Пея...но ти не ме чуваш... Танцувам до изтощение , но дори и „уморения кон” няма кой да го убие...Ти си НЕСЪЩЕСТВУВАЩ... Днес вече е минало, а утре е в спомена...Спомен на сърцето ми...за една голяма любов...Сгушвам се в стихове и нежна проза...Целувам НЕСЪЩЕСТВУВАЩА следа...оставена преди...там някъде на врата ми...Шептя тихо думи ...какви...и аз не знам...Защото ти си НЕСЪЩЕСТВУВАЩ...Звезда се спуска от небето...на устните ми оставя огнена дамга...да свети...Жигосана съм...От НЕСЪЩЕСТВУВАЩ...От студ изгарям...цяла...но няма кой да ме спаси...Треперя...моля се ...молитва изпращам към небето... Обаче НЕСЪЩЕСТВУВАЩ си оставаш ти...

 

 

Книгата на живота е едно писмо...

 

                                   Ето това е моята история. Вие знаете вече, че ви разказах историята за Любовта. А тази история  ще се разказва вечно. Тя отдавна, от как свят светува е Легенда!



                        



Гласувай:
3



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: helloworld
Категория: Лични дневници
Прочетен: 520607
Постинги: 89
Коментари: 1893
Гласове: 1614
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031